Рибата Биба и змията Радо заспаха малко след успешен лов. Коремите им бяха пълни, настроението им добро, рибата Биба спря да мисли за счупените си зъби, а змията Радо - за разбитата светлина, от която всяко дълбоководно животно се нуждае, за да живее на морското дъно. Те открили широка кухина в коралов риф, в която и двамата можели да се поберат удобно. Те се облегнаха един на друг и слушаха рева на водата, докато морски вълци препускаха сред стъблата на водораслите. Те слушали колко високо медузите стенели над тях, на което водният вихър заплитал канапа, а също чували щракането на голям ракообразен. Наоколо имаше тъмнина, най-черната тъмнина в дъното на дълбоководния изкоп. И така те просто слушаха и дремеха. Справяме се добре с пълен стомах.
- Ти, Радо! Кажи ми къде отиваш? - рибата змия Биба внезапно попита съвета в полусън и за да го свали от дрямката, тя звънна на фенера.
- Но, остави ме! Сега няма значение - Радо я изби, защото беше толкова изяден, че не искаше да говори или да мисли. Спим добре с пълен стомах, но той мисли лошо.
- Не, не, кажи ми - настоя Биба. Вече не искаше да се излюпва, би искала да продължи напред. И змията може да се е насочила към някое интересно място. Вярно е, че не би било необходимо да се преувеличава с движение, би било достатъчно да се хване подходящ ток с правилната скорост и температура.
- Не? - Биба пристигна.
„Търся нов дом“, каза накрая змията, лениво се претърколи.
- А какво се случи със стария ви дом? Дойде ли за него? Откраднаха ли ви го? Горкото! - съжаляваше Биба змията Рада, защото тя веднага си представи как една ужасяваща мурена или дракон риба със толкова големи зъби, че дори не може да затвори устата си, се премества в змийската дупка между камъните. Или жилището му е било свалено от витлото на корабокрушение или камък, изхвърлен от подводен вулкан. В морето всичко може да се случи, а във въображението на рибата Биба всичко може да се случи.
- Но не, той не дойде. Всъщност нищо не се случи, само аз. Бях някак стегнат. И там вече ми беше много скучно. Все същата, същата пролука между вулканичните скали, същата гледка - два корала вляво, доста стари, сиви и счупени. Голяма черупка отдясно, неподвижна и все още завъртяна. А точно пред входа има голяма пясъчна дюна. Купчина пясък. Но най-много ме притесняваше отшелникът.
- Сляп рак отшелник, който преди е бил в тази черупка. Знаете ли как ми излезе на нервите? Продължаваше да подсмърча около дупката ми, присвивайки очи към камъните ми и чукайки нон-стоп с нокти. Ужасно отравяне! Дори не можете да си представите това! Пляскайте, пляскайте, пляскайте, пляскайте, пляскайте. Е, реших да се движа и да намеря нещо по-добро - каза змията и се изви недоволно.
- Но във вторник, след два дни пътуване, лампата ми изведнъж се счупи. От нищото - добави той тъжно.
Рибата на Бибу беше очарована от историята на змията. И накрая, на хоризонта имаше точка, нещо, което можеше да бъде в края на безцелното й скитане из дълбините. Вече не й харесваше да се скита, да плува с течението и да не знае къде и защо.
- Радо! Така че ставай, Радо! Ние отиваме! Трябва да тръгна с теб, за да мога да блестя по пътя ти, защото няма да намериш нищо на тъмно! - извика тя развълнувано, като извади дебелото си тяло от ставата.
- Хайде, люлка! - Съветът извика змията, която бе развила възел на опашката си от самото вълнение. - Побързай, приятелю, нямам търпение. - подкани го тя.
- Добре добре. но къде? По какъв начин?
- По какъв начин? - помисли рибата, - обратното на това как си плувал. Откъде всъщност дойде? - попита тя, като на свой ред осветяваше дълги светлини от всички страни. Но наоколо имаше само купища пясък, камъни, празни черупки и корали. В далечината витаеше медуза, приличаща на голям плаващ фенер и ято прозрачни стълби.
- Е, просто не знам - каза змията, докато се оглеждаше.
Биба и Рад стояха безпомощно и пак щяха да стоят там, ако не беше внезапно хванато от силно течение с медуза и бедни мънички ребра. Течението беше толкова силно, че беше невъзможно да се излезе, да се забави или да се промени посоката. Бибе с удоволствие си стисна зъби, за да не се загуби. Биба затвори очи с ужас, придърпа плавници към тялото си и по този начин и двамата бяха отнесени на неизвестно място на склона на подводен хълм. Течението спря толкова внезапно, колкото ги хвана.
- Оооо - издиша ентусиазирано рибата на Биба, когато най-накрая се осмели да отвори очи, да разхлаби стиснатите си зъби и да включи светлината. Пред двойката се издигаше вертикална скална стена с множество дупки и процепи, извисяващи се над тях високо, високо, по-високо от светлината на Бибино.
- О, и тук бих искал това! Какво ще кажеш, Радо? Толкова много приюти! Можете да изберете кой ви харесва. Странно, че не виждам никой тук - учуди се Биба, бутайки фенера си в процепите на скалите. - Е, вижте тук! Каква уютна цепка. Точно за теб. Добър изглед, трети етаж с балкон. Не усещайте студени течения тук, няма да ви студе. И следа от отшелник.
Затова той с радост се качи в скривалището, което му показа Биба, но след това се изкачи оттам, последван от мъничък рак с наистина остри заточени нокти.
- Какво катериш в къщата ми? - ракът се ядоса и щракна с нокти. Затова той обичаше да се качва в друга цепка, от която друг малък рак го изгони. Третият змийски рак Рада също ухапа, а четвъртият извика:
- Тук всичко е заето, тук никой няма да се побере! - и той извика толкова силно и докато два рака нокти не стърчаха от всяка, дори и най-малката дупка.
- Ъъъ, просто пляскайте! Тук би чукало без почивка, тук ще полудееш, Радо. Е, нищо, нека плуваме по-нататък, океанът е огромен, ще намерим обаждащ се за вас - каза Биба, включвайки дългите светлини.
Дългият лъч бавно прескачаше самотните скали и пясъчните дюни, докато спря на ръба на дива гора. Това беше гора, пълна с дългокраки анемони и приличаше почти на гора тук, на земята. Анемоните имаха тънки гъвкави крака и корона от разрошени пипала в края. Плъзнаха се мързеливо от едната страна на другата, като всички накланяха глави в една и съща посока в един ритъм. В короните им нямаше вятър, но там не бяха скрити морски течения и птици, а малки скариди и скариди.
Змията Радо беше доволна от него. Харесваше тънките, гъвкави крака на анемоните, защото приличаха на змии. Харесваше и дрипавите им неспокойни пипала. В краткия си живот той видя няколко анемони, но те бяха нежни като феи, най-красивите, които е виждал, и бяха пълни с гора. Без да се поколебае, той скочи напред, дори не изчака Бибу и нейния фенер.
- И така, тук ми харесва, Биба! Бих искал да живея тук! В анемоновата гора - извика той развълнувано на приятеля си. - Ще мога да се скрия тук от големия зъб и драконовата риба. И когато съм тъжен, анемоните ще ме галят и ще се колебаят.
- Чакай, чакай, Радо! - рибата извика Биба, плесна яростно с перки, но тя не можа да настигне змията. Не чакаше, не слушаше, искаше да стигне възможно най-скоро до красивите анемони и да намери своето място сред тях.
Той напълно забрави, че анемоните кихат и кихат безразборно на всеки, който се приближи до тях.
- Jajajáááj! - И е тук. Те обичат да се въртят между анемоните и анемоните се накланят, както могат, във всички посоки, само за да не навредят на горката малка змия. Но винаги има грайфер, който се качва към него и те наистина го бутнаха. От безопасно разстояние рибата Biba осветява гъстата гора с фенерите си, за да може Радо да намери изхода си. Но Радо не може да се измъкне от объркването, само яйца и подуши, извива се, извива болното си тяло, все повече се оплита във фини конци.
- Плувайте, животни! - прошепват анемоните и отклоняват рошавите си глави. - Плувай, не можеш да се скриеш тук, тук няма сигурно място - те го прогонват.
- Не мърдай, приятел! - Биба му се обажда, - спрете да се тревожите, те не искат да ви наранят, не мърдайте! Колкото повече се извивате, толкова повече наранявате себе си и анемоните.
Обича да се подчинява, да се успокои, да спре да се тревожи, а след това анемоните разплитат възлите пипала и го оставят да отплува.
- Горкото, приятелю - съжалява той за рибата Биба, - не се притеснявай, не се отказвай! Все още търсихме само малко парче от света, още нищо не е загубено - утешава го.
Змията Радо продължава да плува безшумно, четири перки зад рибата Биба. Цялото му тяло боли, светлината се влачи по дъното, оставяйки зигзагообразна линия. Вече не иска да търси нов дом.
В този момент Бибине осветява голяма пясъчна дюна. И двамата спират за момент и гледат напред.
- И тук е доста хубаво, какво ще кажете? - казва Биба. - Вижте, има избягала черупка и доста интересни корали. И там отново камъни и пролука между камъните. Толкова точно, за двама. Хайде, да видим там.
Змията Радо - този път внимателно - се приближава до дупката и наднича. От дупката стърчи единият чукач, после другият и накрая главата на стария отшелник.
- И тук вече е заето - въздъхва той разочаровано.
- Но не, не, приятелю - ще каже отшелникът. - Не живея в тази дупка, живея там вдясно, в черупката - добавя той и посочва с почукване върху стара напукана черупка. - Пазя тази дупка, за да не я заема никой, докато змията, която беше в нея доскоро, се върне. Той си тръгна, не каза къде отива или кога ще се върне, затова го почиствам тук всеки ден. Вече имаше няколко заинтересовани, но аз не ги подведох. Всеки трябва да има място на морското дъно, където да може да се върне.
- А как изглеждаше змията, моля? - попита рибата Биба.
- Скъпи, не мога да ти кажа това. Никога не съм го виждал. Аз съм сляп рак отшелник.
- скъпа! - извиква внезапно Радо. - Аз съм! Той говори за мен. Веднага това място ми се стори някак познато, сякаш съм бил тук преди. Също. близо. Като вкъщи.
И така, Змията Радо се върна там, откъдето дойде. До дюната му, до пукнатината му между камъните. Сега обаче пукнатината изглеждаше толкова точна, коралите интересни, а пясъчната дюна красива. Той беше благодарен на отшелника, че се грижи за неговото жилище. Вече не се оплакваше, че пълзи по камъни и чука с нокти. Знаеше, че добър отшелник събира отломки от морските течения. Змията Радо беше щастлива. Беше се върнал, у дома. И вече не беше сам, доведе със себе си приятел.